ОБЕРТОН —Речник на българския език — алтернативна версия

О̀БЕРТОН, мн. ‑ове, м. Муз. Частичен допълнителен тон, който звучи едновременно с основния тон, но по-високо от него, като го допълва и влияе върху тембъра му; призвук. Тембърът [на звука] се определя от различния брой обертонове, които се наслагат с основния тон. Физ. Х кл, 1958, 41. В тона, с който е казана репликата, се крие една от тайните в гласа на Будевска.. Той е наситен с обертонове, неравен, секлив. Ст. Грудев, АБ, 134-135.

— Нем. Obertоn.