ОБОНЯНИЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ОБОНЯ̀НИЕ, мн. няма, ср. Физиол. Едно от петте сетива у човека и животните, чрез което се възприемат и разпознават аромати, миризми. Сетивата на кучетата са добре развити. На първо място това се отнася до обонянието, а на второ място до слуха. К. Тулешков, ХЖ II, 4. Зловещото и далечно виене на вълците прозвуча отново.. Свръхчувствителното им обоняние беше усетило плячката. Д. Димов, Т, 174. Както е известно, слонът има много силно обоняние, отдалеч открива присъствието на хората по миризмата им. М. Марчевски, ТС, 47. Носът е орган на обонянието. // Способност да се усеща миризма. Гозбата още димеше и пръскаше приятен апетитен мирис, който дразнеше обонянието. Д. Спространов, С, 36. Балите излъчваха цяла гама от миризми, в които опитното обоняние можеше да различи дисонансите на мухъл и спареност от хармоничното благоухание на смолисти вещества и етерни масла. Д. Димов, Т, 38. В същия миг бекасът.. хвръкна от мястото, гдето беше стояло кучето... Значи, изгубило е обонянието си, казвам си аз. Й. Йовков, З (превод), 1937, бр. 5423, 19. Английският сетер е най-разпростаненият от всички сетери не само поради привлекателната си външност и голяма привързаност, но и поради отличнато си обоняние и ловни качества. ЛР, 1977, кн. 5, 33.