ОГЛАВНИК —Речник на българския език — алтернативна версия

ОГЛА̀ВНИК¹, мн. ‑ци, след числ. ‑а, м. Въже или ремък, който се връзва, нахлузва на главата на добиче, за да се върже, впрегне или води; юлар. Посред рухналия обор стърчеше яслата с изпокъсани оглавници. Д. Вълев, З, 69-70. Чичо Дражо погледа още веднъж колата,.. и рече бащински: — Па си отваряй очите, да не стане пакост,.. Стойчо дръпна оглавниците, прекръсти се и пойде. ЖД, 1967, кн. 7, 8. — А ти, Като, ще изтриеш гърбовете на конете, ще им дадеш сено и да не бягат, вържи им оглавниците на стобора. Ст. Загорчинов, Избр. пр III, 286.

◊ Слагам / сложа (надявам/надяна, нахлузвам/нахлузя, турям/туря) оглавник <на врата (шията)> на някого. Разг. Ограничавам свободата на някого или нещо, вземам го под своя власт, воля. Тази работа, председателската, насила не върви. Съзнаваше, че слага оглавник на врата си, но прие. Защо? А. Гуляшки, ДМС, 28. — Кой обича да е вързан! — каза братовчедът. — Сложиш ли на някого оглавник, не чакай нищо добро. Г. Мишев, ЕП, 62.

ОГЛА̀ВНИК², мн. ‑ци, м. Диал. Годеник; главеник, главник. Момъкът, който се оглави, се казва оглавник и неговата свобода е вече ограничена. СбНУ VIII, 45. Щом момковите родители сгледат някоя мома,.. отиват на оглава у момине, дето още през деня е съобщено по някоя бабичка, че тая вечер ще имат оглавници. СбНУ VIII, 63.