ОГЪРЛЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ОГЪ̀РЛЕ, мн. ‑та, ср. Остар. и диал. Огърлие. По белите и тесни беневреци и по синия долакътник, облечен въз дебела конопена риза с високо незакопчано огърле, личеше, че той е от далечните полски села. Елин Пелин, Съч. II, 89. Нямала невеста Велка нанизи пендари, ни ковани сребърни менгуши.. Може би огърле от сини мъниста да е красяло бялата ѝ гушка. ЖД, 1967, кн. 12, 11. Млогокръвните требува да си държат сявгаш главата права, да са не навожда надолу, огърлето да им е халтаво. Ив. Богоров, СЛ, 42. — Аз ща в горни край да ида, / Стояну риза да кроя, / огърле да ѝ пришивам. Нар. пес., СбВСт, 481.