О̀ДА

О̀ДА ж. 1. Литер. Вид лирическо произведение с тържествен, приповдигнат тон, което изразява възторг, преклонение пред лице или събитие. От тихата задушевна песен до възторжено-патетичната ода.. — той [Вазов] използува всички възможности на поетичните видове. Г. Цанев, СИБЛ, 201. Оригинална е формата на стихотворенията [на Вазов], пламенни оди с героична тематика. С.. възторжен риторичен патос.. поетът извайва образите на нашите възрожденски дейци. Лит. Х кл, 197. — Господа — извика с театрален глас и вдигна ръка, сякаш се готвеше да декламира някоя ода. В. Геновска, СГ, 196.

2. Муз. Оркестрово-хорово произведение с тържествен характер, което възпява лице или събитие. Гърците първи са създали и нотопис.. И първите известни в историята нотни паметници, запазени и досега, са няколко антични гръцки химни, между които и ода от Пиндар. Пеене IХ кл, 57. Той съчинил още и химни или оди на боговете, но най-много са знаменити неговите хвалебни песни в чест на победителите на обществените игри. Н. Михайловски, РВИ (превод), 127.

— От гр. ?δή 'песен' през рус. ода или фр. ode. — Т. Шишков, Първий курс теория на словесността по руския учебник на Н. Минин, 1873.

ОДА̀

ОДА̀ ж. Истор. 1. Група от четиристотин кърджалии, еничари и др. И си занели вси имената от различните мутвашки служби, така полковникът на одата.. ся нарекъл чорбаджибаши, сиреч началник на чорбата. БКн, 1859, кн. II, ч. I, 222.

2. Място, където лагерува такава дружина (Н. Геров, РБЯ III).

— От тур. oda 'казарма за еничари'.

Списък на думите по буква