ОЗОВАВАВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия
ОЗОВА̀ВАВАМ СЕ1, ‑аш се, несв.; озова̀ се, ‑ѐш се, мин. св. ‑а̀х се, св., непрех. 1. Изненадващо бързо или неочаквано попадам някъде, на някакво място; оказвам се. Те бяха се озовали в наша територия по една нещастна случайност. Й. Йовков, Разк. II, 42. Когато не след много той [Грозьо] се
озова над пасбищата отвъд блатото срещу Болярево, нещо странно се разкри пред очите му: под село, около чифлика, пъпляха селяни и се гърмяха с пушки, като че ли имаше битка. А. Страшимиров, ЕД, 106. Скоро ние са озовахме на Чадър могила, гдето бързахме да престигнем с голямо нетърпение. З. Стоянов, ЗБВ I, 186. Най-очевидно обяснение,.., е това, дето в доисторическия период поне една ветв от славянската фамилия са е откачила някак от първото си жилище, където и да е било то, и са озовала в Европа. Т. Шишков, ИБН, 12.
2. Попадам, намирам се в някакво положение, обикн. неприятно или неочаквано; оказвам се. — Представи си, че се раздрънка и разправи на зет ти историята с нанизите и кражбата. В какво положение ще се озове баща ми? Ем. Станев, ИК III, 103. В скоро време чрез лихварство той заплете в мрежите си земеделското население в околните села и търговската класа в Карлово и Бяла Черква, които се озоваха във финансиална зависимост от предприемчивия и съобразителен заможник. Ив. Вазов, Съч. ХХV, 32.