ОКАЙВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ОКА̀ЙВАМ, ‑аш, несв.; ока̀я, ‑а̀еш, мин. св. ‑а̀ях, св., прех. Диал. Жаля, съжалявам някого; ожалвам, оплаквам, съчувствам. Всички я окайват, че си отива млада и зелена, ненарадвана на божия свят и на хубав живот. Т. Влайков, БСК I, 309. — Прости ма моля ти са, бъди ми пак приятел — доста е, колкото ма мъчи съвестта ми. — Защо ма окайваш тъй на туй състояние? Т. Шишков, В, 44. Тя намираше в сърцето си, разбито от жалост, най-нежни думи, с които оплакваше баща си и окайваше майка си и себе си. К. Величков, Н, 1884, кн. 8, 658-659. И погребалний ли ми чуйте звън, / не ме окайвайте, че сили млади / прахосал съм: то беше дивен сън! К. Христов, ХЗ 1939, 21. Майно льо, да те попитам / удавен човек, обесен / жалеят ли го роднини, / окайват ли го комшии. Нар. пес., СбВСт, 474. По-добре да ти завиждат, а не да те окайват. Послов. окайвам се, окая се страд. Жените си подхвърлят някакви разговори, които се отнасят ту до работата.. ту се окайваше някоя злощастница. Д. Немиров, Б, 33.

ОКА̀ЙВАМ СЕ несв.; ока̀я се, св. непрех. Диал. 1. Изказвам болката си; оплаквам се. Пък и като съм го гледал така,.., вечно да се оплаква, да хленчи и да се окайва, даже тъй някак си съжаление съм изпитвал. Елин Пелин, Съч. IV, 137. — Какво тегло съм имал да тегля! — окайваше се Иван. — Какво да правя сега, къде да я водя, как да я лекувам!... Тю! Г. Караславов, Тат., 244. Мъчно мане, мъчно / на чуздата земя, / на чузда касаба: / ачи няма мане, / кому да се оплачеш, / кому да се окаеш. Нар. пес., СбНУ ХХII.ХХIII, 73.

2. Съжалявам за нещо сторено; кая се. Тя [робинята] на турчин продума: / — Махни са сега, турчине! / Дете без майка седи ли, / майка за дете търпи ли? / Турчин се тогаз окая: / — Какво си сторих, напраих, — / дете без майка остаих! Нар. пес., СбНУ ХХХVI, 76.