ОЛИСЯЛ —Речник на българския език — алтернативна версия

ОЛИСЯ̀Л, ‑а, ‑о, мн. олисѐли. Прич. мин. св. деят. от олисявам като прил. 1. Който е останал без коса; оплешивял. Доцентът — човек вече към шестдесетте, с почти олисяла глава, трие потта по врата. В. Ченков, ЗХ, 143. Учителят разтърка с пръсти светналото си от бледнина голо, олисяло чело и погледна през прозореца пътя, който водеше към балкана. Ст. Даскалов, БП, 70-71. Нисък, тунтурест, с олисяло теме и добродушна кръгла брадичка,.. Интересен човек беше този мекичар! А. Гуляшки, ЗР, 199. Румени лелки пееха в хоровете, олисели мъже потропваха тракийски хорца. А. Гуляшки, ЗР, 263.

2. За коса — която е опадала, окапала; оплешивял. След момичетата на врата се показа един възрастен, сериозен мъж с олисяла коса. К. Калчев, СТ, 203.

3. Прен. За земна повърхност, дървета, клони и под. — който е без растителност, листа; оголен. Някога, много отдавна по южните склонове на Стара планина,.., имало големи, едва проходими гори. За тях напомня името на Елова долчина, която и до днес придружава с олиселите си урви Бучумската рекичка. Ст. Станчев, ПЯС, 108. Вятърът прелиташе над покривите, тревожеше олиселите клони на тополите. З. Сребров, Избр. разк., 56.

4. Прен. Разг. Излинял, олизан (в 3 знач.). Зиме той спеше из разни обори и напуснати фабрични постройки, а лете — под своята олисяла черга, на открито. Ив. Хаджимарчев, ОК, 32-33.