ОМРАЗА —Речник на българския език — алтернативна версия
ОМРА̀ЗА1, мн. ‑и (рядко), ж. 1. Само ед. С несъгл. опред. обикн. с предл. към. Чувство на силно отрицателно отношение, на враждебност, непоносимост към някого или нещо; ненавист, неприязън. Противоп. любов. Може би липсата на любов, омразата към бащата, хвърляше сянка върху отношението ѝ към децата? Л. Стоянов, Избр. съч. III, 404-405. [Султана] им посочи стаята отвъд, дето някога живя Рафе Клинче..., не искаше и да погледне вътре от омраза към резбаря. Д. Талев, ПК, 267. В мрачната си омраза против Рим Саванарола беше предрекъл опустошението му, беше видял варварите, които ще се спуснат въз него, за да го накажат за безчестията му. К. Величков, ПССъч. III, 179-180. Не чух сладка дума, не видях милувка, не усетих сладост в сръдцето... Усетих отрано само омраза към света! Ив. Вазов, Р, 11.
2. Остар. и диал. Разпра, ежба, вражда; омразило, омразлък. — Знай, дъще, че прислушвачът и клюкарът.. преобръщат цял свят отгоре надолу, като правят страшни лошевини и омрази помежду мирните и добри хора. Ил. Блъсков, РК, 11. Да не става омраза. Н. Геров, РБЯ III, 362.
ОМРА̀ЗА2 ж. Диал. 1. Омразилка. Тогай станала майка йим, / та си омрази сварила, / дека Петкана лежеше, / на легалото сипала. Нар. пес., СбНУ ХLIII, 281-282.
2. Омразниче (в 1 знач.); омразница2. — Денице, млада змеице, / нещо че да те попитам. / Ти като одиш по гора, / знаеш ли трева омраза? Нар. пес., СбНУ ХLIII, 278. Живувала йе Петкана, / живувала със Стояна. / Къскандиса ги майка им, / та па се чудом чудеше, / дека да найде омраза / с Петкана да ги омрази. Нар. пес., СбНУ ХLIII, 281.