ОПЛАКВАНЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ОПЛА̀КВАНЕ¹, мн. ‑ия, ср. Отгл. същ. от оплаквам¹ и от оплаквам се.

ОПЛА̀КВАНЕ², мн. ия, ср. Отгл. същ. от оплаквам² и от оплаквам се; жалеене.

ОПЛА̀КВАНЕ³, мн. ‑ия, ср. 1. Отгл. същ. от оплаквам се (в 1 знач.); жалване. — Така, уж здрави, живеят, работят години и внезапно — неясни бодежи, сънливост, тъпи болки ту тук, ту там, странни оплаквания, заслабнат и угаснат. П. Бобев, К, 63. Слуша Панчо нейните оплаквания, ала нито умее да я утеши с нещо, нито се сяща, как да ѝ помогне, как да я избави от това зло. Т. Влайков, Съч. II, 97.

2. Устно или писмено възражение, жалване от нещо или от някого; жалба. Селяните, които идеха на пазар, навлизаха на групи в двореца.. Князът ги приемаше охотно; тогава почваха нескончаеми оплаквания: на кого съседът съборил плета, кого мировият съдия глобил незаконно. С. Радев, ССБ I, 174. Инспекторът.. намери, че учителката е постъпила като свободен човек, направи ѝ бележка, но не даде ход на оплакването. Ив. Вазов, Съч. ХI, 129.