ОПО̀МВАМ

ОПО̀МВАМ, ‑аш, несв.; опо̀мня, ‑иш, мин. св. ‑их, св., прех. Опомням. Връща се вкъщи с подкосени крака, сяда на вратата на плевника и закрива очи с шепи. Тъй стои докъсно. Богдановият глас я опомва. — Добро, събери ми дрехи в торбата. К. Петканов, Х, 101. Тя се учудваше на огромната му енергия, на волята му, която сякаш нямаше граници.., пред нея минаха като на екран всичките му несполуки, които никога не го опомваха, войната, която той водеше с всички. Л. Стоянов, Избр. съч. III, 449. опомвам се, опомня се страд.

ОПО̀МВАМ СЕ несв.; опо̀мня се св., непрех. Опомням се. Стоките на пазара изчезваха, а и което оставаше, бързо поскъпваше. По едно време старецът реши да се помоли на кмета.. Но тутакси след това старецът се опомваше и махваше с ръка: хе, хе! на тия ли чакали ще иде да прави мили очи! Г. Караславов, Избр. съч. V, 175-176. Елка го [Стан] гледа втренчено и пита: — Бате, аз съм... познаваш ли ме... — Елке, ти ли си... Устните му едвам се движат, гласът му е отпаднал, но той се опомва, свестява се напълно. — Ох, зле ми е, Елке. Г. Райчев, Избр. съч. I, 115. — Той [Вешовски] не е лош, но е опасен когато пие, забравя се, а понякога и без пиене го обхваща нещо като лудост и е страшен

тогава. Мине ли му — опомва се бързо, разкайва се, плаче — цяло дете е. Г. Райчев, Избр. съч. I, 188. Без да се усети, майстор Никола сложи ръката си върху нейната, после се опомни и бавно я отпусна. П. Константинов, ПИГ, 149.

Списък на думите по буква