ОРАТОР —Речник на българския език — алтернативна версия

ОРА̀ТОР м. 1. Лице, което произнася реч, което говори на обществено място, пред събрание; говорител. Речта на оратора и неговата резолюция са били одобрени с акламация от събранието. К. Величков, ПССъч. VIII, 287. Оратор на митинга беше не друг някой, а господин Каменов. Т. Влайков, Съч. III, 67. Един след друг се заредиха оратори. Пръв взе думата Митрата. Кр. Кръстев, К, 203. Учениците бързо се отегчаваха, започваха да се подсмиват, да шумят и накрая ораторът оставаше да говори само на себе си. Сп. Кралевски, ВО, 75. Никола Габровски се изправи на трибуната.. Площадът утихна. Словото на оратора прикова вниманието и на тези, които го мразеха. Ст. Марков, ЗИ, 253.

2. Човек, който се отличава с голямо красноречие, който има дарба, умение да говори на обществени места, пред публика. — За свободата, за свободата! — извикаха всички с възторг, защото господин Фратю минуваше за пръв оратор. Ив. Вазов, Съч. VIII, 45. — Станчо е оратор. Станчо има дар слово. Й. Йовков, ПГ, 211. Най-голям юрист и оратор в Рим бил Цицерон. Ист. V кл, 1980, 236. Сладкодумен оратор беше Георги Кирков. Ал. Спасов, С, 31. Сам Хиперид — оратор сладкодумен ‑/ със защитна реч предстана пред съдът. П. П. Славейков, Мис., 1897, кн. 1, 193.

— Лат. orator. — С. Доброплодни, Писмовник, 1853.