ОРИЕНТИР —Речник на българския език — алтернативна версия

ОРИЕНТЍР м. 1. Добре видим неподвижен предмет, поставен знак, точка, елемент от релефа на земната повърхност и под., който може да служи за определяне на местонахождение, посока на движение, достигане на определена цел. Дъждомерът, издигнат на югоизточното рамо на Каменити чал, е много ценен ориентир, тъй като при добра видимост той се забелязва от голямо разстояние. М. Гловня и др., Р, 144. Вече се движим два или три часа, а мержелеещата се на хоризонта черна могила, която ни служи за ориентир, е все още далеч. С. Ставрев, ТСП, 27. За древните римски корабоводители настъпвали лоши часове: в тъмната бурна нощ те губели своите звездни ориентири. Хр. Тилев, В, 3. Вървяха по пътеката през храсталаците и току поглеждаха компасите си. Наоколо нямаха никакви ориентири, само компасът знаеше посоката. К, 1964, кн. 7, 8. // Воен. Такъв предмет, знак или елемент от релефа на земната повърхност, който подпомага ориентиране в местност при движение на войски или точно определяне на целта при стрелба.

2. Прен. Изходна точка, която помага да се разбере смисълът, съдържанието или насоката на нечие действие, постъпка, поведение и под. Верен на навика си да мисли точно, той [Белички] се мъчеше да изведе от хаоса някакъв ориентир, опорна точка, но безуспешно. Д. Фучеджиев, Р, 123. [Серафим Северняк] ни дава много ориентири и отправни точки, за да обясним недостатъците на предпоследната му книга — "Десет разказа". НМ, 1959, бр. 267, 4.

— От лат. oriens, ‑entis 'изток' през рус. ориентир.