ОТБУЛВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ОТБУ̀ЛВАМ, ‑аш, несв.; отбу̀ля, ‑иш, мин. св. ‑их, св., прех. Махам, свалям було. Противоп. забулвам. Пенка си було отбули / на зълва си го подаде / и на сватове думаше. Нар. пес., СбНУ ХХVI, 34. // В съчет. с лице. Откривам лицето си, като махвам, свалям булото, което го е покривало. Жената отбули лицето си.^● Обр. Когато зад хълма небето почна да се зачервява, дигнаха се облаци, алени от едната страна, сини от другата. Шумът от реката стана малко по-тих, тъмното взе да отбулва моста и каменния път. Д. Габе, МГ, 20. Облаците се разбиха, слънцето загледа отвисоко.. Витоша, надникнала иззад пръснатите далеч къщи, отбули съвсем чело. А. Страшимиров, Съч. V, 172. До моето платно / изправен беше някакъв неясен, / пребулен образ. / .. / Посегнах да отбуля като в сън / неземен блян — и гръмнат останах. К. Христов, ИБ, 72. Пред мене скоро ще отбули / безшумно своя лик смъртта. Н. Лилиев, Ст 1932, 36. отбулвам се, отбуля се страд.

ОТБУ̀ЛВАМ СЕ несв.; отбу̀ля се св., непрех. Свалям булото си. Шчо е Йона у горица, / се лелеи, нано, се белеи, / .. / Дал се були пребулени — / би се були, нано, отбулиле. Нар. пес., СбНУ IХ, 95. // Откривам се. В страстните извиви / се ту отбули от вуала син / прасецът на крачето ѝ вълшебно, / ту се отголи трепетно бедро / и пак заметне. П. П. Славейков, Събр. съч. I, 34.