ОТМАРЯМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ОТМА̀РЯМ, ‑яш, несв. (разг.); отморя̀, ‑ѝш, мин. св. ‑ѝх, св., прех. и непрех. Отморявам. — Че и ти си пийни, юначе, тази водица е сладка и студена, силици дава и отмаря. А. Гуляшки, ЗВ, 36. Трептят и отмарят / поля неизгледни / в безлюден покой. Н. Лилиев, С 1932, 16. Намерен е от светите отци кръстът живоносен, който разхлажда и успокоява, а уморените отмаря и прави ги да са леки и мъжествени. З. Петров и др., ЧБ (превод), 223. отмарям се, отморя се страд.

ОТМА̀РЯМ СЕ несв. (разг.); отморя̀ се св., непрех. Отморявам се. Между тях [българите в Цариград] реченият квестор беше на най-голяма почет и най-услужен человек. Сит на достойнства, отмаряше ся от трудове. Бл. Димитров, Я I (превод), 61. — Пасѝ и ся отмаряй, че цяла нощ си вървял, а и тази, що иде, е наша. Деня прежуля слънцето, а нощя е ветрина, а? Ц. Гинчев, ДТ, 16. ^● Обр. "Коленичѝ! Монблан съм аз, / .. / Въз моя бял венец, блеснал с елмазен жар, / отмарят се нощя керваните небесни". Ив. Вазов, Съч. III, 82-83.