ОТРИЦАНИЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ОТРИЦА̀НИЕ, мн. ‑ия, ср. 1. Отричане, отхвърляне, неприемане на нещо. — Това е нихилизъм фактически.. Той иде и от по‑

стоянното отрицание на всичко чуждо, на всичко, което ни е притеснявало, защото българинът има угнетена, потисната душа. Ив. Сарандев, ЕС, 56. Ако по произхода си.. думата "критика" и "критикувам" значат отделяне, различаване, търсене истината, ясно е, че тук си има място не хулата.., а честното издирване на достойното за показ или осъждане, като се приведат и съображенията за признание или отрицание. М. Арнаудов, БКД, 221. "Но ако беше видял Таворската [светлина], както я видях аз, не би ли те превзел духът на отрицанието, съмнението и търсенето? Нямаше ли да се разкайваш, че изрече присъда срещу мене? Ем. Станев, А, 185. В обществените отношения богомилите не са признавали господствующата ерархия.., а с нейното отрицание са е съединяло и отрицанието на сичките господствующи обществени отношения. СбС, 68-69.

2. Грам. Дума или представка, която придава отрицателен смисъл на речта. Частицата "не" е отрицание.

◊ Отрицание на отрицанието. Филос. Един от основните закони на диалектиката, който е израз на спираловидния процес на развитието, като всеки кръг от спиралата е своеобразно връщане към предишния, но на по-висока основа.