ОТРЪКА —Речник на българския език — алтернативна версия

О̀ТРЪКА нареч. Остар. и диал. Само в съчет с гл. идвам, дохождам и крат. форма на лич. местоим. в дат.: Идва ми/иде ми отръка; дохожда ми/дойде ми отръка. Остар. и диал. Мога, умея да върша нещо, успявам да се справя с нещо; удава ми се, сръчен съм. Зрелият человек може да направи онова, което не иде отръка на младия. Ч, 1870, бр. 1, 21. Трябва да си малко практичен, да ти иде отръка, а това не е лесно. Н. Бончев, Р (превод), 45-46. "Само и само пари да спечалам, пари, пари яз сакам да спечалам, да що ке ми дойде отръка, тоа ке сторам." СбНУ ХV, 86.