ПЕЕНЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПЀЕНЕ, мн. няма, ср. 1. Отгл. същ. от пея; пение. Тъй сладко и милно пееше [Райка], че дядо Славчо.., който в това време.. се беше заслушал в това пеене, се просълзи. Т. Влайков, Съч. I, 1941, 10-11. Пеенето на свещениците не можа да надвие общата врява. Д. Талев, ПК, 56. Никога не съм чувствувал такъв възторг при пеенето на една народна песен. Ив. Вазов, Съч. ХVII, 118. Веселото и невинното пеене на пиленцата посрещнало пробуждането на великата природа. Л. Каравелов, Съч. II, 91. Сутрин, твърде рано, събуждаше ги пеенето на петлите. Ст. Загорчинов, ЛСС, 15.

2. Изпълнение на песни, арии и под. като умение, изкуство, занятие. До завършване на гимназия той [Добри Христов] не само композирал песни, но се включвал в хорово пеене, сам дирижирал ученически хорове. Ст. Грудев, ББ, 13. Вместо да следва по търговия, Колю тайно се записва в музикалното училище — да учи пеене. М. Кремен, РЯ, 94. Бъдещият апостол става послушник на вуйчо си, който през това време го учи на черковна служба и пеене. Ив. Унджиев, ВЛ, 39.

3. Остар. Учебен предмет в училище, за изучаване на музика; пение. — Нямаме учители по всички предмети — свиваше раменца Тоню. — Не учим пеене, рисуване, гимнастика, краснопис и закон божи. Г. Караславов, ОХ I, 374. Преподаваше естествена история, пеене и краснопис. Ст. Станчев, НР, 66. Поразгледа го [свидетелството] и после го даде на мен да прочета бележките.. — Богослужение — 3, рисуване — 3, ръкоделие — 5, пеене — 5 и гимнастика — 6. Г. Белев, ПЕМ, 91.