ПЕРСОНА —Речник на българския език — алтернативна версия

ПЕРСО̀НА ж. Книж. Обикн. ирон. Лице, личност, особа. Бедната оная кукувица, Аника, макар и мъртва сега, все пак беше една съмнителна персона. А. Страшимиров, Съч. V, 344. Тогава аз откраднах вашия куфар. Дрехите продадох — те ми бяха големи и при това доста хубави за персона като мен. М. Марчевски, ОТ, 523. Дори крайно интересните диалози със собствената му персона.. започват да му омръзват. И един прекрасен ден този някой си взема шапката, купува си билет за влака и потегля .. където му видят очите. Ем. Манов, ПС, 46. // Лице, което заема важно обществено положение или е от видно, знатно семейство; личност, особа. Наско имаше грамофон автомат и интересни плочи. Стига да го помолеха, той вдигаше телефона и след по-малко от час в салона прошумоляваха роклите на четири-пет момичета. И тия момичета бяха все важни персони — с такива не можеше да се запознаеш на улицата. А. Мандаджиев, ОШ, 64-65. Важна персона. Неприятна персона.

◊ Персона грата. Книж. Лице, чието назначение в качеството на дипломатически представител в някоя държава е одобрено от правителството на тази държава. Персона нон грата. Книж. 1. Обикн. в дипломацията. Лице, на което не се разрешава да пребивава в някоя държава. Японският дипломатически представител в Полша е бил обявен за "персона нон грата" и е поканен да напусне страната. ВН, 1960, бр. 2699, 3. 2. Разш. Лице, което е нежелано някъде от някого. Старите му приятели го подозирафа, че е ченге и не го допускаха в компанията си — за тях той бе персона нон грата.

— Лат. persona 'лице'.