ПОБЕЛЯЛ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОБЕЛЯ̀Л, ‑а, ‑о, мн. побелѐли. Прич. мин. св. деят. от побелея като прил. 1. Който има бял цвят, който е станал бял. Наближаваха усилните и очаквани жетвени дни. За побелелите жита говореше старо и младо. Н. Каралиева, Н, 165. Светът ще да рине / кости побелели, / пожарни руини. Ив. Вазов, Съч. V, 111. // Който е бял поради някакво бяло покритие. На другия ден той стоеше на пейката си и гледаше побелелия Балкан. Й. Йовков, СЛ, 89. По-надолу се губеше из върбалака и едва се различаваше побелелият покрив на воденицата. К. Петканов, БД, 67. Насядали в градината, болните .. дълбоко вдишваха акациевия аромат на побелелите в цветове дървета. Н. Каралиева, Н, 107.

2. За коса, брада и под. — който е бял или прошарен. На пейката до мен седят двама възстари мъже с побелели коси. Л. Стоянов, Х, 156. Беят беше старец .. с дребно тяло и съвсем побеляла брада. Ив. Вазов, Съч. VIII, 68. Лицето му е посърнало, очите — скрити под побелелите вежди. Й. Йовков, Ж 1945, 190. Побелели мустаци. Побелял кичур. // За човек или глава на човек — който е с такава коса. Младото момиче се загледа. Тоя висок и побелял човек с редингот и бяла жилетка .. тя познаваше добре. Й. Йовков, Разк. I, 175. — Кажи поне едно дръвче! — стресна ме приятелят ми, като отметна побелялата си глава и отпи вкусно от кафето. В. Пламенов, КМС, 30.

3. Прен. Стар, възрастен. — Не мога да се начудя на побелели хора, отде и тям бръмчи тоз бръмбар в главите. Ив. Вазов, Съч. ХХII, 115.

4. За небе или небесно светило — който е по-светъл или по-малко ярък, по-блед (при съмване, свечеряване или при горещина); избелял, изсветлял, избледнял, побледнял. Следобедното слънце беше още високо на побелялото .. небе, когато откъм хоризонта се появи тънка, едва забележима мъглявинка. Ст. Марков, ДБ, 201. Да достигнеш този утринен миг / .., / с побелялото родно небе преди изгрев, / накъде по-нататък? Г. Джагаров, ММ, 75.

5. За лице, устни, нос — който е станал блед, безкръвен; побледнял, пребледнял. Войводата стреля два пъти в гърдите му. .. На отворената врата на къщата се показа .. Мишковата жена и за един дълъг миг .. по побелялото ѝ лице можеше да се види нейният ужас. Д. Талев, ГЧ, 118. Той дръпна грубо дрехата ѝ, която .. се цепна на едното рамо .. — Ти ми скъса дрехата... — промълви тихо с побелели устни Руменова. Д. Талев, ПК, 438. — Защо викаха даскала? — попита Иван Капзамалинът с побелял нос. Ив. Вазов, Съч. VIII, 46. // За човек — който е с такова лице.

6. Остар. и диал. Избелял (във 2 знач.); избледнял. — Почакайте малко, ако обичате. (Кольо изважда побелелия си фес, туря една вехта шубура). М. Балабанов, С (побълг.), 87. До стената [на параклиса] бе възправен тесен стол, а над него се видеше

изтрит и побелял образ на Св. Богородица. Н. Бончев, ТБ (превод), 48.

◊ Побелял като платно (вар, стена, тебешир). Разг. Силно побледнял, много блед. — Влизай бре! — изкрещя тя .., отвори вратата и вмъкна вътре побелелия като стената чичо Динко. Н. Каралиева, Н, 189. Дребничката жена на табака Тодор Корчев държеше високо с две ръце газена лампа, извърнала сухото си лице, побеляло като тебешир. Д. Талев, ГЧ, 27.