ПОВАЙКВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОВА̀ЙКВАМ, ‑аш, несв.; пова̀йкам, ‑аш, св., прех. Разг. Окайвам, съжалявам някого, сполетян от беда, нещастие. Устните ѝ потрепваха още като след дълъг плач. Но тя не позволи никой да я повайка. Н. Каралиева, Н, 6. // Само несв. От време на време, понякога окайвам някого, показвам съжаление към някого, сполетян от беда, нещастие. Понякога като се размисли за живота на най-близките си същества, мъка ѝ свива сърцето, повайква клетата си сестра.

ПОВА̀ЙКВАМ СЕ несв.; пова̀йкам се св., непрех. 1. Разг. Вайкам се малко, кратко време; пооплаквам се. Както и преди, към него наминаваха безброй посетители .. имаше и такива, които идваха да си побъбрят, да се повайкат за добрите дни по време на неговата отговорна служба. Б. Обретенов, С, 37. "Ох, кака — повайка се Стефана, — уж щяха да те подсигурят, пък виж докъде я докарахме." В. Андреев, ПР, 49. — Нищо няма да стане! — повайках се аз пред моя родственик. Но той замълча. Ст. Даскалов, ЕС, 58. — Тез деца, тез деца! — повайка се стрина Йона. — Къщата си не мож погледна от тях. Н. Нинов, ЕШО, 43. Колкото за изгорелия дом, никой са и не повайкваше, освен само един, който копаеше трап другиму, а сам падна в него. Ил. Блъсков, ПБ III, 42. — Лоши години настанаха, казват нашите бакалчета, терзийчета .. нъ само да се повайкат, и да напсуват тогова и оногова. ВЦ, 1888, кн. 20, 30.

2. Само несв. Разг. Вайкам се от време на време, понякога. Повайква се, когато ѝ докривее, не може да скрива мъката си.

3. Диал. Бавя се малко, кратко време в чудене и нерешителност дали да предприема нещо, да направя определен избор; помайвам се. Той ставаше, повайкваше се празно и се отдалечаваше разсеяно и сънно през стърнищата към ливадите. Елин Пелин, Съч. III, 50. — Иди ти до доктора, още сега иди, той и в празник преглеждал до пладнина...Стойко се повъртя, повайка се, па току се запъти към амбулаторията. Г. Караславов, С, 160. Веднаж Павел, като обиколи жетварите и се повайка около тях, отби се в съседната долина и седна на сянка до студеното кладенче. Елин Пелин, Съч. III, 50.