ПОВЕЙВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОВЀЙВАМ, ‑аш, несв.; повѐйна, ‑еш, мин. св. ‑ах, св. 1. Непрех. Вейвам, духвам леко, изведнаж или за кратко време; полъхвам, подухвам, повявам. Тръгна да си върви, слънцето беше вече на залез и над полето повейна хлад. Й. Вълчев, СКН, 211. Край плет помине някой, / лулата си отърси и замине, / а току-виж подпушило завчас: / повейне ветрец — и гони белата! П. П. Славейков, ЕП I, 1907, 158. Децата чакат да повейне ветрец, за да пуснат платноходката във водата. △ Ето, повейва морският бриз и лятната жега вече става поносима.

2. Непрех. Само несв. Вейвам малко, от време на време, понякога. Тихо повейваше ветрец. НБ, 1876, бр. 47, 184. Приятно време ще бъде:ако слънцето заходи кърваво;..; ако е паднала много роса; ако заран повейва ветрец. Лет., 1872, 10-11.

3. Прех. Разпръсвам, разнасям с повей, като духам. Хубавата миризма, коя вятърът повейваше от ближните градини, усладяваше и оживляваше всичко, що са намираше в Милчовий двор. Ил. Блъсков, ЗК, 201.