ПОВЕЛЀНИЕ

ПОВЕЛЀНИЕ, мн. ‑ия, ср. Книж. 1. Поет. Настойчиво изискване, неотменно условие; повеля. [Княгиня София] усети за първи път в тоя ден всичката сила на своята земна любов към славянина. Уплашена от необоримите повеления на греха.. тя прошъпна свенливо: — Не те забравих, Хилвуд, но любех и Христа. Ст. Загорчинов, ЛСС, 98. Мурад, стройният, мъжественият и мълчалив Мурад ѝ падна на сърце и тя, въпреки повеленията на закона, му откри лицето си. Й. Йовков, ЖС, 172-173. Повеленията на морала се събират в следното основно правило:" Не прави на другите това, що не искаш и тебе да правят." Ас. Златаров, Избр. съч. III, 167. Тоя съзерцател с мистични и религиозни настроения се оказа в много случаи чувствителен към вълненията на съвременността и отзивчив към нейните повеления от социален и национален характер. Г. Цанев, СИБЛ, 468.

2. Остар. Заповед; повеля. Негова светлост, великият съветник, чака повеленията на Ваше Величество. В. Друмев, И, 37. И кадият дал повеление да бият пак Първана. Л. Каравелов, Съч. II, 157. Цанко тръгна попарен към вратата, за да изпълни повелението. Ив. Вазов, Съч. XXII, 184. Той [папата] даваше повеление да му се изпълни волята и ако срещаше съпротивление, той заплашваше непокорните с кръстоносна война. М. Дринов, ПСп, 1873, кн. 7 и 8, 38. — В "Македония" е напечатано едно официално повеление до вестникарите, да са пазат строго и да не нападат на богослуженията и на верите. С, 1872, бр. 33, 261.

Списък на думите по буква