ПОВИК —Речник на българския език — алтернативна версия

ПО̀ВИК, мн. ‑ци, след числ. ‑ка, м. 1. Книж. Зов, призив. — Юнаци! Но Раковски не можеше да надвие стотиците гърла. Сега имаше само един повик: — И без тях — води ни към България! Ст. Дичев, ЗС, 239. В "Любословие" на Фотинов той обнародва през октомври 1844 г. статията си "Кое е средството на просвещението", в която хвали повика на редактора за установяване на книжовния език чрез съставяне на един български "Лексикон". М. Арнаудов, БКДБ, 15. Отсъствието на големия творец подхранва амбициите на случайни и лишени от призвание субекти да законодателствуват в литературата. Нашият повик срещу този род величия — .. — има само тази смисъл, да разобличи тяхната грандомания, пустословие. Р, 1926, бр. 203, 2. Това го отчуждава още повече от действителните повици на живота и той понякога изгубва равновесие. Ас. Златаров, Избр. съч. II, 156. Чий повик чужд ме буди, смутил покоя вечен, / чие сърце си спомня за вожда победен. Т. Траянов, П, 138.

2. Диал. Вик, възглас. Таме отгоре скокна момче, изстъпа се като петле и, с вестник в ръка, викна, що му глас държеше: Обявяването на българската независимост! В ответ на неговия повик,.., тъмен облак се зададе. П. Тодоров, И II, 15. — Защо пък и зарад тоя дрипел да се губи доктора? — .. — Защо пък да се губи, мамо? — застъпи се Петко за кака си. Нему стана неприятно от майчиния му сърдит повик. Т. Влайков, Съч. II, 57. — Илийчо! — извиках подир него, малко разтревожена, че така внезапно и като че изпод земята се появи. Той се спря учуден в полумрака на улицата, тъй като не можа изведнъж да долови откъде иде повикът. П. Михайлов, МП, 44.

3. Остар. и диал. Протест. Църквата се обяви в бунт срещу държавата. Срещу Цанков бидоха отправени проклятия. Дигна се повик, че той иска "порабощението на църквата".С. Радев, ССБ I, 232. И всеки ще каже сега, че нашия повик за някакви злоупотребления на Доча е бил само празна гюрултия. Т. Влайков, Съч. III, 176.