ПОВЯНВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия
ПОВЯ̀НВАМ, ‑аш, несв.; повѐна, ‑еш, мин. св. ‑ах и повя̀на, ‑еш, мин. св. ‑ах, св., непрех. Остар. и диал. Повяхвам, увяхвам; извяхвам1, извянвам. Понякога повява през полето някой вятр задушителен, който изсушава растенията и ний виждаме вейчиците им да повянват и ся превождат унило към земята. Пч., 1871, кн. 6, 84. Той бе посърнал; / Дешка не бе го съзряла / какъв е изсъхнал. / — Леле Боже, а бре, Ненчо! / Що си тъй повенал? Ц. Гинчев, ДТ, 93. Носи я девет години — / китка му беше весела. / Га в десетата да влезе, / .. китката повяна. Нар. пес., СбНУ ХLVI, 68. Боряно ле, Борйенчице, / що си, Яно, повянала, / повянала, посъхнала? Hар. пес., СбНУ ХХVII, 287.
— Друга форма: повѐнвам.