ПОВЯ̀ХВАМ

ПОВЯ̀ХВАМ, ‑аш, несв.; повѐхна, ‑еш, мин. св. ‑ах, св., непрех. 1. За растение, листа, цвят — изгубвам свежестта си; извяхвам1, увяхвам. Горе, по върховете на дърво‑

то, листата му бяха повехнали, сгърчени и сухи. Й. Йовков, ВАХ, 147. Утре може слана да попари цветовете на Дамяновия дрян и те ще повехнат и ще умрат. С. Северняк, ИРЕ, 15. Опитаме ли се да отскубнем от земята някое, макар и малко растение, виждаме, че то е прикрепено здраво за почвата. След като го отделим от нея, то скоро повяхва и умира. Бтн VI кл, 1965, 27. Набрала китка росница, / та па я даде Стояну, / та па на Стоян говори: / — Либе Стояне, Стояне, / .. / като ти китка повехне, / аз че се, либе, ожена. Нар. пес., СбНУ ХLIV, 155. Обр. Тоя път през боаза всякога го бе радвал, понеже го отвеждаше вкъщи. Сега му бе противен. Противни му станаха и лозята в Караорман, пък мечтата за чифлика повехна. И всички мечти повехнаха. Ем. Станев, ИК III и IV, 392. Откак се Петко погуби, / смехът ми, брате, повехна, / повехна, още посърна, .. / .. / черна ми мъка на сърце / кат камък, брате, тежи ми. С. Румянцев, Ст, 111.

2. Прен. За човек или за лицето, тялото му — изгубвам свежия си вид, бодростта си и отпадам, отслабвам физически от болест, мъка или от копнеж по някого или нещо; извяхвам1, завяхвам, увяхвам, залинявам, посървам. — Ти не приличаш на себе си, Милке. Само бледнееш и от ден на ден все повече повяхваш. П. Тодоров, Събр. пр II, 417. От последните тревоги и от напредналата бременност лицето ѝ бе повехнало, с петна, с леки бръчки. Ст. Загорчинов, Избр. пр. III, 473. Той изсмуква толкова ненаситно силата и здравето на своите пленници, че момите скоро повяхват, макар и да ги храни с най-избрани гозби. Н. Райнов, КЧ II, 32-33. — Либе Дафинке, Дафинке! / Доскоро беше убава, / отскоро, либе, погрозня, / .. / тънка ти снага изсъхна, / бяло ти лице повехна. Нар. пес., СбНУ ХIV, 44.

— Друга (разг.) форма: повя̀хна, св.

Списък на думите по буква