ПОГНУСА —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОГНУ̀СА, обикн. ед., ж. 1. Силно усещане за гадене, повдигане, предизвикано при допир или друго сетивно възприемане на нещо извънредно мръсно, гадно, гнусно;

отвращение. Бакърджиев сръбна от чорбата и я повъртя с език. По лицето му се изписа погнуса и той я изплю. Д. Добревски, БКН, 105. Тя чуваше с болезнена яснота лепнещия, пухкав шум на мляскащите му устни, чуваше как той мачкаше храната с беззъбите си челюсти .. Младата жена усети как изби студена пот по челото ѝ от погнуса. Д. Талев, ПК, 434. Въздухът в зимничното помещение беше пропит с дъх на мухъл и влага, отнякъде се носеше нетърпима воня и Евгени се потърси от погнуса. Д. Ангелов, ЖС, 514.

2. Прен. Силно неприятно чувство, породено от нечие поведение, качества и др., които са отблъскващи, или от някаква неприятна мисъл, спомен; отвращение. Той не можеше да си обясни маниашката вяра на Михалчев .., нито постъпката му, която сама по себе си му се виждаше подла. Слановски изпита погнуса. В. Нешков, Н, 407. Винаги когато се отвореше дума за това мръсно, коварно, кривокрако човече, Станка изтръпваше от страх и погнуса. Г. Караславов, ОХ IV, 259. Лина винаги се бе възмущавала от нейното [на Генка] малко цинично отношение към живота .. Неведнъж се беше питала дали и тя няма да стане като нея .., но винаги бе отхвърляла подобни мисли с погнуса. В. Райков, ПВ, 77. Това започна скоро след като я примами Таки Брашнаров в къщата на Василица. През първите няколко дни тя цяла потреперваше от погнуса и страх при спомена за тая нежелана среща. Д. Талев, ПК, 361.

— Други (остар.) форми: по̀гнус, по̀гнъса.