ПОЕХТЯВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОЕХТЯ̀ВАМ, ‑аш, несв.; поехтя̀, ‑ѝш, мин. св. ‑я̀х, прич. мин. св. деят. поехтя̀л, ‑а, ‑о, мн. поехтѐли, св., непрех. 1. Ехтя малко, кратко време. Той [химнът] поехтя по склоновете и височините, достигна до морския бряг и се сля с шепота на вълните. НФ, 1948, бр. 53, 1.

2. Диал. Започвам да ехтя; еквам, заехтявам, проехтявам. Продължаваше сѐ тъй ту весело, ту ядовито да говори на своя забравен другар Петра и най-накрай се изсмя, та градината поехтя. Ц. Церковски, Съч. III, 115. — Ръкавът! Ръкавът на мене! — извика кака Гинка весело, та поехтя цялата махала, па прегърна Невенка да я удуши от радост. Ив. Вазов, Съч. ХХV, 39. Тази съвсем естествена чувствителност биде изтълкувана от клеветниците като признак на някакво си недопростено предпочитание от страна на графинята за по-красния, по-младия и по-приятния от Гриняновците; светът поехте от тия подозрения. Б. Горанов, ЖГС (превод), 93-94.