ПОЗВЪНЯ̀ВАНЕ

ПОЗВЪНЯ̀ВАНЕ1, мн. ‑ия, ср. Отгл. същ. от позвънявам1; позвънване1. Вратата се отвори. Звънчето зазвъня и посипа своите припрени, тревожни позвънявания. Д. Спространов, С, 209. Езичето на звънеца са заблъска като бясно, разнесоха се отсечените луди позвънявания и се посипаха като сачми. Д. Спространов, ОХ, 379. Чуваше се позвъняване на хлопатари.

ПОЗВЪНЯ̀ВАНЕ

ПОЗВЪНЯ̀ВАНЕ2, мн. ‑ия, ср. Отгл. същ. от позвънявам2. Този ден Боян си беше в къщи. Беше се простудил и не отиде на работа. На позвъняването излезе да отвори вратата с бинтовано гърло и в първия миг не позна Минев. Ем. Манов, ДСР, 349. Първото позвъняване по телефона бе от полицейския участък. — Ало! Ало! Тук е участъкът!... Шумкарите ни нападнаха! Викай Пловдив за помощ! — истерично крещеше полицай. К. Ламбрев, СП, 182.

Списък на думите по буква