ПОИЛО —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОЍЛО, мн. ‑А̀, ср. 1. Дървено или каменно корито под чучур или при кладенец, което служи за поене на добитък. Конете са протегнали шии и се теглят към поилото, селянинът .. също е обърнал глава към кладенеца. Ст. Загорчинов, Избр. пр III, 221. В двора [на станяницата] имаше обор, пещ, .., кладенец с изтрито поило. Ст. Загорчинов, ДП, 111. Улицата се вля в.. малък площад, всред който няколко стъпала надолу се дълбаеше водоем. Но чучурите бяха су‑

хи, поилото — пълно с листа и сухи клонки. Ст. Загорчинов, ДП, 427. — Бог те убил, Дафино, / че доождаш на вода / на Ненкови кладенци, / та ми будиш ягненцата, / .. — Не би градил ягнило, / не би праил поило, / дека моми доождат, / та си вода наливат. Нар. пес., СбНУ LIV, 422.

2. Поилка. Баба Златуша излезе навън .. Прекоси тъмния двор, отиде към кошарата и седна на поилото. А. Каралийчев, НЗ, 19.

3. Диал. Място на река и под., където се пои добитъкът; поище, водопой, напой. — Жена, я ела, мари — извика Калю, щом току съзря жена си пред работилницата да води биволицата на поилото. Ц. Церковски, Разк., 219. Дето слънцето зализа, / там има мома заспала / на самодивско игрило, / на говедарско поило. Нар. пес., СбВСт, 8.

4. Диал. Подходящо място в дол и др., откъдето диви животни пият вода.