ПОКОРА —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОКО̀РА ж. 1. Диал. Глоба; джереме¹ (Н. Геров, РБЯ). Да ни простите покората. Н. Геров, РБЯ IV, 139.

2. Диал. Църковно наказание; канон¹, епитимия (Н. Геров, РБЯ). Духовникът му дал покора четиридесят метания. Н. Геров, РБЯ IV, 139.

3. Етногр. Съществувал в миналото ритуал (част от народното съдебно право), извършван от убиеца на гроба на жертвата му в знак на неговото каене, покайване и заради избягване на кръвно отмъщение. Книга Товачовска (1486-1490) съобщава наредби за покората, т. е. за каянето на убиеца над трупа на убития и мирението му с неговите роднини. СбНУ XXXIII, 14-15.