ПОКОРНОСТ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОКО̀РНОСТ, ‑тта̀, мн. няма, ж. Отвл. същ. от покорен; покорство, послушност, смиреност, безропотност. Той стана някак недоволно, против волята си, макар че .., горделива амбиция беше му подсказала да не става, защото ставането е знак на по‑

корност, на почит. Г. Караславов, ОХ III, 17. При сичката си покорност, .., Панчо като никога тоя път се осмели, макар и смутолевено, да издигне слабия си глас и да му [на дядо Мито] се възпротиви. Т. Влайков, Съч. II, 123. Димитрис, .., се изправи с ръка на гърдите пред Петко: — Пред твоите подвизи, капитане, аз съм роб и моля те, приеми моята покорност и приятелство. Ст. Сивриев, ПВ, 76. Той беше душа, пораснала в покорност на съдбата. Елин Пелин, Съч. III, 32. Наименованието на Мохамедовото учение показва, че покорността е главното задължение на вярващите. Арабската дума "ислям" значи покорност. Ист VI кл, 52.