ПОЛУУБИТ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОЛУУБЍТ, ‑а, ‑о, мн. ‑и, прил. 1. Който е наранен тежко и животът му е в опасност, но още е жив; полужив, полуумрял, полумъртъв. Вързахме го [черкезина] .. Бой, бой, кой как завърне. Закарахме го в село полуубит, та го стегнахме хубай на един дирек. М. Кънчев, В, 236. От нея [четата] се загубили 14 души. Това били все "ранени, омирисани, полуубити" четници. Н. Ферманджиев, РХ, 267. // Разш. С предл. от и същ. глад, умора и под. Който е изнурен, изтощен, в крайно тежко състояние, поради глад, умора; полужив, полуумрял, полумъртъв. Ходиш, избикаляш, вардиш се, току виж, че си попаднал в примката, гдето се най-ненадееш, .., заслепен и полуубит от немилостивия глад. Страшно беше положението на борците за свободата в Стара планина. З. Стоянов, ЗБВ [еа]. Полуубит от умора.

2. Прен. Който е душевно съсипан, сломен, напълно отчаян. Две само думици, изказани съчувствено от другиго, са в състояние да оживят полуубитото същество и дълго време да подкрепят неговото съществувание. З. Стоянов, ЗБВ I, 218. Аз се тръшнах полуубит, отчаян на камъка. Ив. Вазов, Съч. ХVII, 112. От индустриална и просвящена Англия .. не тряба да чака нищо добро бедната и полуубитата рая. НБ, 1877, бр. 66, 257.

3. Като същ. полуубити<те> мн. Лица, които са тежко, смъртно наранени. "В това време кръвопиецът Барутанлията се явил тържествено на мястото, дето били събрани нещастниците .. Погледнал той кръвнишки към беззащитните, разиграл напреде им своя ат, за да покаже на полуубитите своето могъщество .. и издал трета заповед: "Теглете ятаганите!" В. Йосифов, Избр. тв I, 67.