ПОЛУУМЕН —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОЛУУ̀МЕН, ‑мна, ‑мно, мн. ‑мни, прил. Остар. Малоумен, слабоумен. Тоя почти двайсетгодишен момък, полуумен, духовно обиден от природата, .., се изпречваше пред мене като зла загадка. Ив. Вазов, Съч. ХI, 20. На кръстовището пред църквата "Св. Николай" деца бяха наобиколили Илия Пинтата, полуумен старец с червендалесто едро лице. Т. Харманджиев, КЕД, 195. Той не щадял доро своите роднини и само един Луций Юний .. с преструване че е полуумен, знаел да избяга от неговата ярост. Н. Михайловски и др., ОИ (превод), 275.