ПОЛЮЛЕЙ —Речник на българския език — алтернативна версия
ПОЛЮЛЀЙ1, ‑ѐят, ‑ѐя, мн. ‑ѐи, след числ. ‑ѐя, м. Разг. Полилей. На мястото на трапезарната врата — широк отвор без
врати, през който се вижда тежко мебелирана гостна. Маса, мека мебел наоколо, скъп полюлей на тавана и до стената голям стоящ часовник. Д. Немиров, В, 78. Запалени са всички свещници и всички полюлеи. Т. Влайков, Пр I, 277. Когато влязохме в църквата, запя свещенникът, запалиха свещи и залюляха високите полюлеи — аз вече не помнех себе си. Г. Райчев, Избр. съч., 52.
ПОЛЮЛЀЙ2, ‑ѐят, ‑ѐя, мн. ‑ѐи, след числ. ‑ѐя, м. Диал. Връв или въже, с което се люлее от разстояние люлка; полюлейник, полюлейка1, полюлявка. Тя не работеше нищо, а седеше под сянката на някое дърво, плетеше полюлеи от класове и бавеше децата. Е. Пелин, Съч. III, 47. "Аз ща да стана заран рано, / че ща да ида, късърум Пенке, / чак в Цариград на куюнджия; / че ща ти излям, късърум Пенке, / че ща ти излям от сребро дете, / от сребро детe, от сърма гунка, / от сърма гунка, от злато полюлей." Нар. пес., СбНУ XXVII, 259. Че спуснал Господ две люлки, / две люлки, три полюлея. / Да се люлеят, люлеят / за здраве, за Драганино. Нар. пес., СбНУ XXXV, 293.