ПОЛЮЛЕЙКА —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОЛЮЛЀЙКА¹ ж. и полюлѐйки само мн. Диал. 1. Връв или въже, вързано за люлка, за да се люлее с него; полюлей², полюлейник, полюлявка. Добил се е Димчо питимия / .. Вързайа му да шарена люлкя, / над люлкята златна полюлейка. Нар. пес., СбНУ LIII, 533. "Я си почакай, бял еничерино, / та да извия от павит люлкя, / от павит люлкя и полюлейка, / та да си сложа жедени Павля". Нар. пес., СбВСтТ, 772. Че спуснал Господ, че спуснал / двя люлки, двя полюлейки. Нар. пес., СбНУ XLVII, 47.

2. Люлка с такава връв. Тия си дойде Великден събор, / та си вързаха люлка полюлейка, / та се люлеят моми и момци. Нар. пес., СбВСтТ, 128. Село са разбяга, село Сминдарево, / останали ми ѝ лю Сминдаричица, / останала ми ѝ в златните люлки,/ в златните люлки, люлки полюлейки. Нар. пес., СбНУ XXXVII, 37-38. Люлке, люлке, полюлейке / на дворове, на мостове. / Та кой ми бе в люлкяна? Нар. пес., СбНУ XXXIX, 192.

ПОЛЮЛЀЙКА² ж. Диал. Птица жълтурка¹, желва², чичопей. Не е ли време вече да седна на браздата, / подложил морно рамо под слънчевата грейка? / Да слушам чучулигите как пеят в необята / и как в леса проплаква добрата полюлейка? К. Крайнов, БП, 1999, бр. 33, 7.