ПОЛЮЛЯВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия
ПОЛЮЛЯ̀ВАМ, ‑аш, несв; полюлѐя, ‑ѐеш, мин. св. полюля̀х, прич. мин. св. деят. полюля̀л, ‑а, ‑о, мн. полюлѐли, прич. мин. страд. полюля̀н, ‑а, ‑о, мн. полюлѐни, св., прех. 1. Люлея леко за кратко време или от време на време; залюлявам1, полюшвам, полюшкам. Откъм падината духаше студен вятър, полюляваше росните клонки по пътеката. Н. Нинов, ЕШО, 42. Лазар посегна, обхвана я с ръка през тесните, отпуснати вече рамена: — Сичките сте против мене! — Не сме, не сме... — полюля, попритисна я галено към себе си Лазар. Д. Талев, ПК, 333. Под стария чинар, отвъд реката, / провиснала е люлка от зори: / нек всяко младо полюлей за здраве / момата, що сърцето му гори. К. Христов, Избр. ст, 172. — Де си зела тази риза, / тази риза копринена? / — Дала ми гя Божа майкя, / че съм Бога полюляла. Нар. пес., СбВСтТ, 4.
2. Само несв. Люлея1 (в 1 и 2 знач.); люшкам. Те [вълните] полюляват плавно големия кораб .. и непрекъснато клатушкат силно нашия малък "Грот". Д. Богданов, ТА, 40.
3. Непрех. Рядко. Полюлявам се. Спри се, ветре, / не повявай,/ .. Злати къдри / посветляват, / косоплитки / полюляват. Ц. Церковски, Стих. I, 174. полюлявам се, полюлея се страд.
ПОЛЮЛЯ̀ВАМ СЕ несв; полюлѐя се св., непрех. 1. Люлея се леко за кратко време или от време на време; залюлявам се, полюшвам се, поклащам се. Възседнал ангелът весел камбаната да се полюлее. Люлее се той и гледа, веднъж черква пусна, пак нова служба захвана, три служби изкара попът. Елин Пелин, Съч. IV, 179. Елен пелен в градината! / Що са елен разлюлева, / разлюлева, полюлева? / Така да са не люлее / под нег седи малка мома. Нар. пес., СбНУ II, 39. — Елин, пелин, зелен пелин, мари, / защо ми се полюляваш? / Дали ми те ветрец вее. Нар. пес., СбВСтТ, 667.
2. Само несв. Люлея се (в 1 и 2 знач.). А опашатий мъж [на кукувицата] на борика седи, опашка разперил, крила спуснал, шия изтеглил, насам-нататък се полюлява. Д. Манчов, БЕ II, 111.
3. Диал. Олюлявам се, залюлявам се. Изведнъж от насрещния рид пукна пушка. Индже се полюля и падна от коня си. Й. Йовков, СЛ, 129. Нашата печал ни притисна до земята, тъй че когато тати се опита да стане, полюля се и прихвана с две ръце сърцето си. Ст. Чилингиров, ХНН, 240.