ПОМЪЛЧАВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОМЪЛЧА̀ВАМ, ‑аш, несв.; помълча̀, ‑ѝш, мин. св. ‑а̀х, св., непрех. 1. Мълча малко, известно време. Изтеглих с внимателна настойчивост лакътя си от силните му пръсти, помълчах няколко секунди и добавих — .. — Преувеличаваш. Др. Асенов, СВ, 148. — Какво прави? Защо копае там? — питаха дяда Ганча. Дядо Ганчо помълчаваше важно и свиваше устни. Г. Караславов, СИ, 21. Някой от задните седалки подхвана "Мила родино". Другите помълчаха, послушаха, па и те запяха. Др. Асенов, СВ, 64. — Вашият син, .., е изпратен по канала на Организацията в България .. Немало опасност за живота му, но било нужно да се лекува. Помълчаха бащата и майката, да приемат тая нова вест и да се поуспокоят сърцата им. Д. Талев, ГЧ, 486.

2. Само несв. Мълча малко от време на време. Елена. Тъй зная, тъй разправям. Ненов. А пък аз мисля, че който не знае, трябва да помълчава. Особено кога незнанието е умишлено. Ив. Кирилов, Ж, 63.

3. Диал. Мълча (в 1 знач.). — Мои синове, / .., вуйчо ви сватба жъ [ще] прави, / кой ще да иде, .., / вуйчо си девер да бъде? / Сичките си помълчели. Нар. пес., СбНУ XLVI, 236.

ПОМЪЛЧА̀ВАМ СЕ несв.; помълча̀ се св., непрех. Диал. Умълчавам се; смълчавам се, утихвам, затихвам, притихвам. — Защо се, .., помълча, / дали ти .. посгълча? Нар. пес., СбВСтТ, 937.