ПОНИК —Речник на българския език — алтернативна версия

ПО̀НИК¹, мн. ‑ци, след числ. ‑ка, м. Спец. Растение в началото на растежа му след покълването; кълн, прорастък. Семето [на цветята-гъби] им пониква в почвата, поникът враства във вид на нишковидно тяло. Ст. Драганов, ФБР, 19. Неусетно прашният път се измъкна от житните посеви и се вряза в цвекловия блок, където прясно наболите поници едва бяха очертали редовете. П. Бобев, ГЕ, 20. Медаров посочи лехите на разсадника с едва покарали два-трисантиметрови борови поници с такова непринудено презрение, че Грашев се засмя. Д. Фучеджиев, Р, 84. В полето грахът, пшеницата, овесът, в зеленчуковите градини морковите, лукът се сеят в най-ранни срокове. Техните семена покълват още при ниската температура, а техните поници не страдат от пролетните студове; това са студоустойчиви растения. Бот. V и VI кл, 1951, 26.

ПО̀НИК², мн. ‑ци, след числ. ‑ка, м. Диал. Изгрев. На другия ден преди поник слънце, ето, дойде Манол и водеше два оседлани коня. А. Дончев, ВР, 22. Завит беше със светло халище — такива халища наричат поник слънце, защото в средата на бялата вълна са втъкани червени пламъци, които се събират в огнено кълбо. А. Дончев, ВР, 274.