ПОНИСАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОНЍСАМ¹, ‑аш, несв. (диал.); понеса̀, ‑ѐш, мин. св. понѐсох, прич. мин. св. деят. понѐсъл, ‑сла, ‑сло, мн. ‑сли, св., прех. Понасям¹; поносвам³. Тежко томува,/ когото тъпа, едноока сган / възторжено пониса на ръце. К. Христов, ИБ, 71. За да се покаже по-горен от сватовете си, кога как направеше сватба, с шепа пръскаше парите; той ще да накупи всичко хубаво .., а яденето толкова биваше бол, щото като се наедеха слугарите, понисаха и за у тях си. Ил. Блъсков, ПБ I, 34. Само учител Добре съзря, че кръчмарът всякий път, кога да идяше в града, прибирал всичките пари, та ги понисал със себе. Й. Груев, КН 4 (превод), 17. понисам се, понеса се страд.

ПОНЍСАМ СЕ несв. (диал.); понеса̀ се св., непрех. Понасям се; поносвам се. Остро подсвирване се пониса под гората и слива се със страшните преспи сняг — заглъхва. А. Страшимиров, А, 225. И пред таз безумна мисъл / той сепва се и спомня си смутен, / как целият народ се е понисал, / натам, къде посочвал е Асен. К. Христов, ХЗ 1939, 111. Бяла зима. Леден вихър се пониса / и насипва вредом снежен прах. Хр. Смирненски, Съч. II, 165.

ПОНЍСАМ², ‑аш, несв. (диал.); понеса̀, ‑ѐш, мин. св. понѐсох, прич. мин. св. деят. понѐсъл, ‑сла, ‑сло, мн. ‑сли, св., прех. Понасям²; поносвам⁴. И пониса народа своето тегло, примирява се с него. П. П. Славейков, БЛ VI, 31. Не мога да понисам вече нито тоя мрак, нито твоите приказки. Ст. Чилингиров, РК, 110. И турците от същий еснаф, с първомастор българин, требало е да се подчиняват на устабашият си немюсюлманин, даже длъжни са биле да понисат и наказанието си. ВЦ, 1888, кн. 20, 24. Поборници опълченците навсякъде са бивали онеправдани, и всичко са понисали с великодушие. Правдоборски, НБО, 16. понисам се, понеса се страд., възвр. и взаим. Чуждо дете не можеш да прегърнеш като своето, това си е. Зарад тях всичко се пониса. Ст. Чилингиров, РК, 64.