ПОПЛАК —Речник на българския език — алтернативна версия

ПО̀ПЛАК, мн. ‑ци, м. 1. Остар., сега поет. Протест, недоволство, роптание. И сатирата завършва с елегичен поплак: / пущинак на народната почва, / тръне, плевели... бедна страна! М. Арнаудов, ЖТИ IV [еа]. "Там хората се възродиха..." — гласи гневният поплак на героинята — реплика, неслучайно произнесена. БЕЛ, 2002, кн. 2-3, 11. Истерични писъци, заплахи и поплак се понесоха от страниците на продажната преса. НЗ, 2004, бр. 2 [еа].

2. Диал. Оплакване, жалба; поплака. Селяните всички му се вереха — с кмета няма да се разправят, ама на началника ще си кажат поплака направо. П. Тодоров, И I, 56. Ни дума, ни поплак, че това му е втората безсънна нощ, че краката му са изтръпнали от петдесеткилометровия горски път. Н. Хайтов, ШГ, 128. Весели походни песнички се заменяха с поплаци на запасняци, сбогували се току-що с домашните си. Д. Вълев, З, 255.