ПОСРАМВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия
ПОСРА̀МВАМ, ‑аш, несв.; посра̀мя, ‑иш, мин. св. ‑их, св., прех. Причинявам срам на някого, накарвам някого да се срамува заради постъпките, проявите ми или злепоставям нещо, уронвам авторитета, престижа на нещо с постъпките, проявите си; осрамвам, опозорявам, опетнявам. Какви ли не лудории прави Теню Гълъбарев! Ходи, дивя, .., па накрай и четири години в затвора прекара. Посрами родители, роднини и близки. Г. Караславов, Избр. съч. II, 70. Лоша или добра, дошла в къщата ти, не можеш я изгони — мислеше със злоба тя. — Ами да не вземе да навири опашка, .. та да посрами и мъж, и семейство. И. Петров, НЛ, 114-115. — Той почерни лицето на баща си, най-почтен търговец! И другарите му също — да трошат каси... Посрамиха всичките българи... Ив. Вазов, Събр. съч. ХVI, 1978 [еа]. — Ако си наистина моя майка — каза, — по-добре щеше да е да си стоиш в къщи, а не да идваш тука и да ме посрамваш. Аз мислех, че съм дете на звезда, а не на просякиня, както ми казваш. Махай се оттука и да не съм те видял повече! С. Флорин, ГД (превод) [еа]. — Синко, заклевам те, не посрамвай бащиното си име! Защо ме оставяш сама самичка? К. Петканов, ОБ, 99. // За постъпка, проява и под. — донасям срам на някого, излагам някого на срам. Гневът огрозява мъжа, а жената посрамва и прави отвратителна и смешна. Ал. Кръстевич, ВПЖ (превод), 149. посрамвам се, посрамя се страд.
ПОСРА̀МВАМ СЕ несв.; посра̀мя се св., непрех. Злепоставям се с поведение и постъпки, така че изпитвам срам, неудобство от себе си; осрамвам се, опозорявам се. Насъбрах учебници и книги и се залових с държавните изпити, поне на тях да не се посрамя. Г. Джагаров, КЖ, 71. — Посрамихме се пред човека. Нямаше с какво да го почерпим. П. Здравков, НД, 10. Започнаха да им [на гостите] поднасят ястията, които Сев‑
да беше приготвила с голямо умение, цяла настръхнала от страх да не сбърка и да не се посрами пред големите гости. Г. Караславов, С, 180. А страшно беше в дълбокия и тъмен кладенец, страшно и опасно, ама нали момчето на бай Тодор влезе, Митко не биваше да се посрамва, та и той се реши. М. Марчевски, МП, 98.