ПОТУРЧЕН —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОТУ̀РЧЕН, ‑а, ‑о, мн. ‑и. Прич. мин. страд. от потурча като прил. 1. Който е приел (обикн. насилствено) турската вяра — исляма и е придобил турски черти, характер, облик; помохамеданчен. — В това село нямаше наши хора. Всички са потурчени българи. М. Кънчев, В, 304. Геранчанинът, .. имаше .. потурчена сестра и заведена в Търново. Ц. Гинчев, ГК, 91. През първите векове на турското владичество ние срещаме потурчени сърби. Б. Пенев, НБВ, 21. Неговото веселие е грубо, низко и нечисто, както въобще бива веселието у турците и у потурчените христиене: койчеци, циганки, .., мастика и содомски страсти. Л. Каравелов, Съч. IV, 121.// За селище — чиито жители са станали (обикн. насилствено) мохамедани и което има турски черти, характер, облик; помохамеданчен. Този град [София] е дотолкова цял потурчен, щото в него не съгледахме нищо по-древно от самите турци. СбНУ VI, 171. // За храм, църква — който е превърнат в джамия или в който се проповядва ислямът. Шахът — Шукри ефенди — от потурчената Асенева черква "Св. 40" .., беше повикан да освети примиряванието на карезлиите бееве. Ц. Гинчев, ГК, 143-144. По-важните народни святини във Велико Търново, .. са: ..; Велика лавра на св. 40 мъченици, .., сега е потурчена и са намерва в разположението на няколко дервиши. Т. Шишков, ИБН, 274.

2. Разг. Който липсва, който е загубен, откраднат или скрит. Навярно в торбите с ръкописи и бележки на Славейков, потурчени от полицията в Цариград при последното му арестуване през август 1872 г. ( .. ), са се намирали и неговите записки за дивната чешма край Харманли. Т. Жечев, БВ, 425.