ПОУСМИХВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОУСМЍХВАМ СЕ, ‑аш се, несв.; поусмѝхна се, ‑еш се, мин. св. ‑ах се, прич. мин. страд. поусмѝхнат, св., непрех. Усмихвам се леко, малко, без глас, обикн. от време на време. Ние само мълком се спогледвахме и поусмихвахме, решени докрай да понасяме деспотизма на тоя остарял планински лъв. Ив. Вазов, Съч. ХV, 89. До едно време се поусмихваше, сетне усмивката ѝ стана по-плаха, дръпна се, разсея се по лицето. Й. Радичков, СР, 45. За гласа си той казваше, че пресипнал от настинка, но за историята на раната обикновено мълчеше и само леко се поусмихваше с крайчеца на устните си. Й. Йовков, Разк. II, 17. — Предполагам, че на мое място и вие точно тъй бихте постъпили. Той ме погледна така слисано, че неволно се поусмихнах. П. Вежинов, ЗНН, 25. — Добро е — каза той. И се поусмихна с рядката си, скъперническа и винаги студена усмивка. А. Гуляшки, Л, 21.