ПОХАБА —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОХА̀БА ж. Остар. и диал. 1. Похабяване, повреда, щета. Той скърбеше живо, че езикът се излага на похаба и ни наведе примери, за да докаже справедливостта на своето твърдение. К. Величков, ПССъч. VIII, 70. Не плаши баба с похаба. Послов., П. Р. Славейков, БП I, 309.

2. Прен. Поквара, развала. Литературата .. трябва да служи на култа на хубавото и на доброто .., тоя култ се налага още по-настоятелно на ония, които се посветяват на литературата. Отклонят ли се от него, те стават съучастници на похабата, която прояжда и без това обществото ни. К. Величков, ПССъч. VIII, 235. Тука се касае не за страсти, а за някакво изуродвано подобие на срасти, които говорят за извратени чувства, за умствено разслабление и нравствена похаба. К. Величков, ПССъч. VIII, 144. Първом око хвърли [князът] на вси диванета, / .. / Между тях бе първий / и най-важна птица / Глигор-челебия, / най-баш айнаджия, / порода сейменска, / похаба виенска. П. Р. Славейков, Избр. пр, 196.

— Друга форма: по̀хаб.