ПОХТИ —Речник на българския език — алтернативна версия
ПО̀ХТИ мн., ед. (рядко) по̀хта2, ж. Диал. Пафти. Босилко Радойкин, най-личен загорец, / допратил е китени свати: Петкани невян и огърлица бисер, — / а майци ѝ похти с позлати. Нар. пес., П. П. Славейков, Съч. I, 49. Ко моиш, конче, ко моиш, / за ден в София да идеш, / да идеш, конче, да дойдеш, / похтите ще си разваля / нехтите да ти посребря. Нар. пес., СбНУ XLVII, 15.