ПОЧКА —Речник на българския език — алтернативна версия

ПО̀ЧКА ж. Остар. и диал. 1. Купчина пръст или забодена пръчка като граничен знак на ливада, нива и под. Както по нивите прокарваме бразди и туряме слогове и почки, така също на ума си туряме и по земята чръти, точки като почки и бележки, за да знаем кое място де е и колко е надалеч едно място от друго. Й. Груев, Лет., 1872, 124.

2. Прен. Граница, предел. Аз още не мога да кажа, че съм достигнал вече додето ся мери да ся стигне на тоя свят, нъ усещам, че из ден в ден повече и повече приближавам до оная почка. Й. Груев, СП(превод), 271. Пределите на тая наука (филологията) нямат свои почки, нямат плетица, нямат определени граници, а понятията за нейните отделни части са до такава степен темни и заплетени, щото ни един учен мъж не може да изрече своята последня дума. Знан., 1875, бр. 5, 79. Той налягаше да казва, че който ся не уморява на работа, той става духовит и че художник чловек може оти [отиде] напред дотам, додето сам си тури почка (граница) с труда си. Й. Груев, СП (превод), 241-242.

◊ Вземам / взема почката на някого. Остар.и диал. Успявам да науча откъде е минал и накъде е отишъл някой, когото търся, преследвам. Да паднете по дирята му и да ми го намерите! .. — Ще му вземем почката и ще му намерим дирята, Ваше Височество! — казаха двамата тайни съгледвачи. П. Р. Славейков, ЦП (превод), 172. — Трябва да е този! — пошепна Мацко. — Той, не той, да вървим; да му вземем почката. П. Р. Славейков, ЦП III (превод), 35.