ОТМИЛЯВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ОТМИЛЯ̀ВАМ, ‑аш, несв.; отмилѐя, ‑ѐеш, мин. св. отмиля̀х, прич. мин. св. деят.
отмиля̀л, ‑а, ‑о, мн. отмилѐли, св. 1. Непрех. Преставам да съм мил, драг някому. — Има и такива случаи, разбира се! Някои като остаряват и животът им отмилява... Но много нещо зависи и от характера на човека! А. Гуляшки, ДМС, 214. — Страхува се, като се запилее там, в чуждите страни, да не би да му отмилее родният край. М. Яворски, ЕСВ, 8. — Говориш така, сякаш бащинията ти е отмиляла — каза Юрдан. — Сякаш не си се родил на тая земя... И. Петров, МВ, 187. Наистина ли пак за твоите очи съм драгост, / наистина ли през отлъката не ме забрави, / нима наистина не съм ти отмилял? П. Пенев, Худ. С I, 331. — Мали, мила мали, / като тебе видех, / сичко ми отмиля, / и мъжката рожба, / .. / и новата къща. Нар. пес., СбНУ IV, 19.

2. Прех. и непрех. Остар. и диал. Преставам да милея за някого или за нещо. Години вече откак е оставил бащина стряха той, а с годините колко свят е отмилял и забравил. П. Тодоров, И II, 36. — Няма вече прежните стопани, няма! — клати унило глава той. — Отмиля селянинът към земята, не го тегли тя. Др. Асенов, СВ, 135. — Той [дядо му] често му приказваше за големи градища, за по-добри училища, за по-добро животувание; тъй щото тези му дядови приказки вродиха в него желание да отмилей майка и братя и да иде в друг град да са учи. Ил. Блъсков, ЗК, 112-113.

ОТМИЛЯ̀ВА МИ несв.; отмилѐе ми св., непрех. Диал. С предл. от. Престава да ми е мило, драго за някого или за нещо. Стоянка му дума: "Драгинко льо, Димо, / откак с тебя тръгнах, отмиляло ми и / от батя ти Никола, от мъжката рожба." Нар. пес., СбНУ ХХVII, 282. "Сестрице ле, Яно, / не домиля ли ти, / за мъжкото дете?" / Янка брате каи: / "Брате, мой брате, / мен ми йе отмиляло / от мъжкото дете, / като вази видяй." Нар. пес., СбНУ ХLVI, 313.