ПОБЛЕДНЯЛ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОБЛЕДНЯ̀Л, ‑а, ‑о, мн. побледнѐли. Прич. мин. св. деят. от побледнея като прил. 1. За човек или лице, устни и под. — който е блед, безкръвен; пребледнял, побелял. Погледът му [на Христо] не се отделяше от побледнялата Мария. Ст. Дичев, ЗС I, 508. Ния отпусна клепки .. и се обърна към свекърва си със спокойно, побледняло лице. Д. Талев, ПК, 259. Баба Тонка .. шепнеше с побледнелите си устни: — Ангеле, ще те видя ли заран, мама? С. Северняк, ОНК, 22. Лека-полека руменината се върна на побледнелите ѝ бузи. Ст. Загорчинов, ДП, 119.

2. За небе или небесно светило при съмване, свечеряване — избледнял, избелял, побелял. Далечната и побледняла луна се търкулва неудържимо към края на небето. К. Странджев, ЖБ, 148-149. Мръкна се сякаш изведнъж и на небето над побледнелия запад .. огря вечерницата. Й. Йовков, ВАХ, 154.