АМАНЀТ

АМАНЀТ м. Простонар. 1. Вещ, пратена по някого като дар за уречено лице. Една вечер току се вмъкна в стаята ми, изтърси пред мене риза, вълнени чорапи, кенарена кърпа. . — Това е от нея, от Славка е. Аманет ти праща. Кр. Григоров, Р, 235. Дуна не бързаше, разглеждаше пръснатите карти с равнодушните си очи. . От черноока жена ще вземеш пари, ей го тука аманета. . "Каква е таз черноока жена, откъде накъде? Какво е това писмо, тоз аманет?" Ем. Станев, ИК I, 190. — Чичо Недьо, много ти здраве от Славча и, за да повярваш, че от него ида, даде ми тоя аманет да ти го донеса. Ив. Вазов, Съч. VII, 71.

2. Нещо дадено някому да го пази, да го съхранява. Станка вече мислеше да похарчи и пендара — едничкото, което беше им остаало от годежа. Но ѝ беше съвестно, струваше ѝ се, че ако изгуби и този аманет, Вакрил ще се сърди. Г. Караславов, ОХ II, 522. На куче не оставят аманет сирен мях. Послов., П. Р. Славейков, БП I, 287.

3. Залог, оставен с някаква уговорка. — Божичко, какво беше едно време — та годежници, та аманети, та пазарлъци. .. А сега — дошъл бащата, сам самичък да си реди работата, приказва като сват. .. Г. Караславов, Избр. съч. I, 336.

— От араб. през тур. emanet.

Списък на думите по буква